Тя отиде в банята. Шум на вода, отваряне на шишенца, плясък.
А аз седя зад монитора на лап-топа и работя. Това е нормално, в това няма трагедия. Но някога..отдавна..
«Тя беше невъзможно далеч от мен, разделяха ни границите на държави, часови пояси и хиляди километри.Аз и звънях и не ми пукаше за сметките от хиляди евро защото трябваше да чуя гласът и.Просто да слушам. И жадно да се вслушвам във всяка дума.
- Аз съм в банята.
— Ти не знаеш колко силно бих искал сега да съм с теб.
»Шумолене и смях в слушалката«
— Какво би направил ако се окажеш сега до мен?
— Бих седял до теб. Бих те гледал. А ти би била рошава, сапунена и смешна. Не бих се отместил нито на крачка, бих ти разказвал за държавите където не си била, за света който не знаеш, а сам тайно бих се любувал на кадифената ти кожа.
— Наистина ли вярваш, че това би било тайно?
Смея се.
— Надявам се.Иначе би ме избутала зад врата без да чуеш най - интересното.»
Минаха години. Тя ходи в банята регулярно. А аз всеки път си намирам по - важни и по- интересни неща. Аз не зная какво повече да правя там. Мокро, задушно... И скучно.
Преди ние опознавахме живота,себе си и един друг в него. Живеехме на педали, вдъхновени от всяка секунда на битието.
А сега ние не живеем. Ние по навик, от ден на ден повтаряме един и същ набор от действия, същите думи и същите постъпки.
И не защото все още ти се иска да правиш нещо, а защото уж така за нещо е нужно. Но ние не можем да си спомним - за какво.
Ние дори любовта превърнахме в навик.
Тя свикна да крие молбите си за спасение от това задушаване и недостиг на топлина, внимание и човечност в нападки.«Идиот, ти не искаш да ме забележиш!» Разбирането на молбата някакси изчезна.Изчезна онова предишно «Прегърни ме, липсваш ми».
В отговор на това, аз свикнах да се защитавам и също да атакувам.
Навик от кавги вместо преоткриване на любовта.
Аз дори свикнах да правя секс с нея във вторник, четвъртък и в почивните дни.Умора, сънливост и утре пак на работа.
И понякога се ловя за това, че с голямо удоволствие бих заспал, но без това тя ще се обиди и отново ще стане скандал.
Страстта се превърна в традиция.Нежността - в задължение.
«Някога, много отдавна ние се срещнахме.Аз дойдох при нея. Беше зима, падаше тежък сняг.Ние изтанцувахме под този снегопад цялата вечер.Разделихме си слушалките на един плеър и танцувахме като игнорирахме понякога скептичните, понякога осъждащите, понякога разбиращите погледи на минувачите.А после лежахме в леглото и гледахме в тавана хванати за ръце.
- Хайде още веднъж?
— Вече е утро, укроти се.
— Хайде да отбележим новият ден с нещо хубаво..Ей, не ме удряй с възглавницата!
— Ще отидем ли днес отново на разходка?
— Ще отидем. само, че сега е мой ред да избирам музиката.
— Искаш ли да изживеем целия си живот така? Така, както сега?
— Именно така и ще бъде.Но за начало..
»сумтене и тих смях, звук от целувки«
— Ние още не сме отбелязали началото на новият, прекрасен ден, трябва спешно да поправим това.Още повече, че аз отново те искам.И според мен те искам винаги …»
Аз започнах все по - често да крещя. Не защото за това действително има причина, не.Просто започнах по - често да и крещя.
А тя започна да се страхува от мен.
А аз никога не съм искал тя да се страхува от мен, аз виждах всичко по съвсем друг начин.
И слабото убеждение, че аз живея именно с човека когото избрах, вече не действа.
Защото ние двамата избирахме друго.Ние избирахме други нас. Но тях вече отдавна ги няма.
Аз се промених, тя се промени.
Ние променяхме един друг с години като неумели криворъки скулптури, а после погледнахме резултата и се разочаровахме.
От себе си и от своето творение.Преди се стремях напред, вярвах в бъдещето.Сега гледам назад.И там, в отдавна изживяното виждам:
По - рано ни разделяха границите на държавите, часовите пояси и хилядите километри. Но тогава бяхме много по - близко отколкото сега, когато седим, всеки пред своя компютър, само на метър един от друг.
https://nikkiyanofsky.bandcamp.com/track/one-day
Няма коментари:
Публикуване на коментар