Мъдрецът, съзерцаващ прекрасното се страхувал от любовта. Любовта живеела недалеч, била мила и обаятелна и с удоволствие идвала при съседите да пие чай. Любовта носела със себе си радост и утеха, надежда и щастие, вдъхновение и смисъл на живота и за това била желана гостенка.
Но само не и за мъдреца, съзерцаващ прекрасното. Той странял от любовта и когато я срещал не давал вид, че я познава. И всичко било заради това, че любовта била клептоманка.
Мъдрецът, съзерцаващ прекрасното, не веднага разбрал това. Преди, подобно на повечето от съседите си, се радвал на всяка визита на любовта: канел я да седне във фотьойла, сипвал и ароматен чай, черпел я с палачинки и домашно сладко, разказвал и забавни истории и се наслаждавал в нейното присъствие на предвкусването и трепета,на сладката мъка и радостта на битието,на неутоленото желание и всепоглъщащата нежност. Но с времето мъдрецът съзерцаващ прекрасното забелязал, че след всяка визита на любовта от него изчезват ценни и скъпи за него неща.
Най-напред тя взела няколко кутийки с покой. А после още и още докато не му останала нито една и мъдреца забравил какво е да бъде спокоен. Заедно с покоя любовта взела със себе си тапата от съда със свободно време и то започнало да изтича от мъдреца като вода през пясък оставяйки само неутолима жажда. Любовта си присвоила и добре подостреният молив с който мъдрецът очертавал границите си и цялата му картотека с чертозите на разума оставяйки му само каталог с нейното име. Тя изнесла и изящната карта на бъдещите планове и голямата книга на великите сътворения даряващи му увереност, а малкото тефтерче с адресите на приятелите му разрисувала със сърчица и котенца.
В крайна сметка тя откраднала от мъдреца съзерцаващ прекрасното и него самият. Мъдрецът вече не бил мъдър, мъдрецът не съзерцавал прекрасното. Той седял на брега на горско езеро и с разфокусиран поглед гледал неговата блестяща повърхност, предавал се на мечтите си, трогателни и смели, плашещи и вълнуващи, игриви и многообещаващи. Те го обгръщали, въртели и вдигали до самите облаци и го хвърляли на земята, а после отново го вдигали и завъртали, ласкаели и отхвърляли.
В една дълбока нощ, измъченият мъдрец откъснал поглед от гладкоостта на езерото, но само за секунда:върху огледалната повърхност на водата се люлеела пълната луна, съвършена и сияйна. И забравяйки за своите вълнения и мечти, мъдрецът отново започнал да съзерцава прекрасното.И му се сторило, че отново намерил себе си, защото съзерцавал не онова прекрасното, което възниквало в разтревоженият му от любовта ум, а онова, което действително било прекрасно.
А прекрасното, съзерцавайки мъдреца и отражението на пълната луна знаело, че е прекрасно навсякъде, и около мъдреца и вътре в него.
Мъдрецът на лунната светлина до нощното езеро съзерцавал прекрасното и си обещал вечно да страни от любовта, никога да не я допуска до себе си и до онова, което му било особено ценно.
А вечността, съзерцавайки мъдреца до нощното езеро, знаела, че любовта отново се кани да му отиде на гости и му подготвя особени подаръци: предвкусване и трепет, сладка мъка и радост от битието, неутолено желание и всепоглъщаща нежност.
Но любовта не бърза, защото още не е измислила какво да прави с всичко онова, което мъдрецът съзерцаващ прекрасното и дал миналия път ( сам и дал и сам забравил за това) и как да му го върне обратно.
А мъдрецът отново ще поиска да и се отблагодари като и даде най - ценното и най-скъпо за него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар