Google+ Followers

неделя, 3 юли 2016 г.

Хвала на вярността



Като послевкусие след филма”Палми в снега” http://zamunda.net/banan?id=481652&hit=1&t=movie в мен остана въпросът: Можеш ли да обещаеш някому  вечна любов и безусловна  вярност?

Може би този въпрос си задава всеки от нас. Какво да кажа на този когото обичам? Че верността не е от този свят? Че в действителност не мога да обещая на никого нищо? Такова убеждение е имал  Фридрих Ницше.Той е считал, че ние винаги можем да пообещаем да направим нещо, но никога не можем да обещаеем да чувстваме нещо, защото чувствата"не се подчиняват на волята ни". Ето защо онзи който обещава да обича другия вечно или вечно да му бъде верен обещава това над което не е подвластен.
 
И какво тогава? Следва ли да се откажа от мисълта да обещая каквато и да било форма на вярност на онзи, когото обичам?

 Всъщност въпреки, че не мога да обещая на някого, че винаги ще го обичам  мога да обещая, че винаги ще остана по отношение към него”истинска”.Това предполага, че истинската любов  ме задължава да разказвам за промените в чувствата  които се случват в течение на живота ми.

Според мен, единственото истинско  предателство в любовта е да продължаваш да уверяваш другия, че нищо не се е променило когато всичко е станало вече съвсем друго.Струва ми  се, че именно това е главното в любовта.Да оставам себе си..

И да, няма такава любов, която да не познава съмненията и неразбирането.

Аз не мога да се надявам, че бих могла да живея и обичам без да се променям. Да твърдя обратното означава да не разбирам, че отношенията с партньора ми  се развиват и тази еволюция ми позволява да не мина ей така покрай живота. Вярвайки, че винаги сляпо можем да разчитаме на партньора си внасяме фалш  в играта на отношенията. Според мен, ако мога напълно да разчитам на другия това би означавало, че аз самата повече не съществувам или, че си кривя душата изобразявайки, че още съм жива докато в мен всичко вече е замръзнало.

Разбира се, че когато си влюбен си мислиш, че ще обичаш вечно и смяташ следването на тази любов за свой”свещен дълг”. Когато обичаш в душата си се чувстваш длъжна да носиш отговорност, да се кълнеш и да даваш обещания. Но гарантирайки, че чувствата ти ще бъдат вечни и давайки обет ти не само се сблъскваш с непознаването на същността на човешките емоции, но и свеждаш любовта до вярност към някаква дума. За каква вярност тогава става дума?

Аз не мога да обещая, че вечно ще те обичам, но бих могла да обещая ( на себе си)  да бъда с теб себе си.

Когато говоря за любовта искам да кажа за другостта и толерантността. Да обичам означава преди всичко да приема различието и това, че другият човек е действително”друг” и не съвпада с очакванията ми. Тогава ми става ясно, че и аз самата се разминавам с представите си за себе си и съм станала по-невнимателна и по-егоистична. По този начин разбирам онова което уж не съм знаела за себе си и за другия. Ако любовта беше само плод на идеализация, то не би оцеляла след сблъсъка с реалността  и щеше да изчезне веднага след като маската падне ударена в  баналността на реалния свят. Другостта е винаги синоним на отчуждение и  това несъответства не само на това какъв трябва да бъде (според моите желания) партньорът ми, но и на това, което съм.

Именно признаването на другостта  дава свободата на всеки да бъде самият себе си,без да искаш да го променяш или да правиш усилия за да заслужиш любовта му. Струва ми се, че в това се състои обещанието да обичаш: обещавам ти, че няма да искам да бъдеш „друг,обещавам, че те приемам такъв какъвто си дори и ако си”несъвършен. Приемането на другият лежи в основата на обещанието за любов и вярност.Онова приемане което ти позволява да не се разкъсваш между желанието да се защитиш от партньора си опитвайки се да съответстваш на неговите очаквания и желанието напълно да му се довериш и предадеш.

„В мен нещо липсва и тази липса ме притеснява",пише в писмото си до Роден, Камила Клодел и си мисля, че това чудесно  изразява едно от нашите характерни човешки свойства.От момента на приемането на тази липса започва строежа на любовните отношения.Именно за това обещанието за любов може да бъде описано като”мълчаливо обещание”отворено за бъдещето без претенции да бъде определено,защото то се дава неявно,а понякога и съвсем неразличимо.То се поражда от близостта постижението на която е изисквало усилия.Обещанието за  любов възниква не в застинали, статични отношения, а по-скоро там, където присъствието един за друг е резултат на движение – към себе си и към партньора.

Да,обещанието за любов е крехко,защото не е защитено от разочарования; то се храни и от присъствие и от отсъствие: в него се сплитат и близкото и далечното. Основано е на нашият избор в полза на любовното присъствие което ние отново правим всеки ден.Онова присъствие  което  навярно не е идеално и е винаги непълно.Но именно тази интимност позволява на две човешки същества да се намират отново,отново и отново. Такова обещание за любов взима под внимание недостатъците и слабостите на другия и се отказва от стремежа си към съвършенство.

 Дори и ако причината  да е в това, че ние се предаваме напълно на другия тогава когато осъзнаваме, че никога няма да можем да се отдадем напълно на самите себе си.

И да, убедена съм, че имаме възможност да се обичаме дълги години пазейки вярност в крайна сметка на самите себе си. :)

А обещанието  като същност е признак на несигурност, недоверие. И неговата цел е да ги разсее..:)



Няма коментари:

Публикуване на коментар