Любов за цял живот: как им се получава?

 

Като момиче бях очарована от романтичните трагедии «Мадам Бовари» на Гюстав Флобер (1856) и «Моят Михаил» на Амос Оза (1968). Тези романи могат да бъдат приети като своеобразни притчи, предупреждаващи какво може да се случи ако страстта премине и истинската любов увяхне. Ема Бовари се е опитвала да разнообрази скучният си живот със съпружески изневери. В крайна сметка отхвърлена от любовника си и потънала в дългове, Ема поглъща отровата. Както и Ема, Хана Гонен ( съпругата на Михаил) е преизпълнена от мечти и страст, но е скована в оковите на брака с прагматичен и приземен човек. С времето бракът престава да я радва, това я води до депресия, а въздушните замъци се рушат както и разсъдъка на главната героиня.

Ема и Хана стават жертва на измислицата, опасната романтична идеология закрепена в нашите обреди, музика и литература:  любовта може да преодолее всички прегради («не се отричат, когато обичат»); любовта е вечна (« докато смъртта не ни раздели»). Тази съблазнителна парадигма се гради върху представата за уникалността на любимият човек и сливането с него. Родствените души са създадени един за друг; двама образуват едно цяло; човекът става незаменим («ти си моят свят»).
Идеалната любов е всеобхватна, безкомпромисна и безусловна. Без значение какво се случва извън отношенията, истинското дълбоко чувство ще издържи на всякакви тестове. :)

Романтичната идеология остава привлекателна и до ден днешен, но към утвърждението, че страстта може да продължава вечно, все пак се отнасям с известна доза скептичност. Един от аргументите срещу безкрайното привличане от партньора се съдържа в работата на известният холандски философ от XVII век, Бенедикт Спиноза:" Емоциите възникват, когато преживяваме силни сътресения". Ефектът от шока не може да продължи вечно, затова страстната любов се снизява до нула.

Много изследвания потвърждават тази теза: сексуалното привличане и трайните романтични чувства значително отслабват с течение на времето. Честотата на сексуална активност с редовен партньор намалява устойчиво, и след една година брак секса между съпрузите е вече два пъти по-малко, отколкото през първия месец, а след това, особено след раждането на децата, се случва още по-рядко. Този модел се среща при хетеросексуални и хомосексуални двойки, които живеят заедно. Съответно, казват учените, продължителната страстна любов е рядко явление и почти винаги се превръща в приятелска любов, в която   привличането и сексуалното желание постепенно отслабва. Любовта е компромис и както гласи народната мъдрост, ние можем да  горим ярко и бързо да прегорим или да се ограничим с оскъдна светлина в течение на много години.

От казаното до тук ми се струва, че е безполезно да вървим по пътя на Ема и Хана, защото все пак трябва да изберем нещо едно.

 Или можем да съвместим?

Обръщам се към новите изследвания, които предполагат, че народната мъдрост греши: в значително количество от продължителни отношения любовта продължава да живее.

През 2012 година психологът Даниел О’Лири и неговите колеги от Университета в щата Ню-Йорк са задавали на жителите от малък американски град въпроса: «Колко силно обичате партньора си?» В изследването са взели участие  274 респондента, намиращи се в брак повече от 10 години и 40 % от тях са отговорили «много силно обичам» (7 точки по 7-точкова скала). Екипът на О’Лири провежда аналогично изследование задавайки същият въпрос на  жителите на Ню-Йорк и 29 % от 322 двойки са дали същият отговор. Сайта за запознанства match.com през 2011 година публикува резултатите от проучване в което 18% от посетителите на портала разказват за чувството си на романтична любов с продължителност повече от 10 години.

Как могат да се обяснят такива резултати от анкетите? Редица изследователи предполагат, че отговорът трябва да се търси в неврологията.

В публикуваното през 2012 г.проучване на Бианка Асеведо, психолог в Университета в Стоуни Брук и нейните колеги се разказва за 10 жени и 7 мъже, които се намират в брак средно от 21 години и твърдят, че са все така силно влюбени.   Изследователите са показвали на участниците в експеримента снимки на лицата на техните партньори по време на ядрено-магнитен резонанс на мозъка.

Сканирането показва значителна активност в центровете за вътрешното укрепване на системата. Активността е била сходна с резултатите на хора, преживяващи ново увлечение и  значително по-различна  от резултатите на хора изпитващи само приятелски чувства към партньора си.

Всичко това ме озадачи. Наистина ли сме жертви на романтична идеология? Трябва ли да спрем да търсим истинската любов и да се адаптираме към неидеалният партньор, или трябва да чакаме сродната душа до последно? В днешно време не е лесно да се намери отговор на тези въпроси. Прилагането на романтичния идеал, без да  излизаме от социалните норми е изключително трудно; само мъртвата риба плува по течението.

Въпреки това, аз все още съм на страната на Ема и Хана и бих искала да вярвам, че истинската романтична любов може да продължи много години. Какво би станало ако не я разглеждаме като книжен стереотип за тинейджъри, а като нова психологическа парадигма?  Аз бих комбинирала резултатите от проучването на американците със забележката на Спиноза (който твърди, че на емоциите е необходимо разтърсване) и бих разделила любовта на два типа: повърхностни романтични преживявания, в които  първостепенно значение заема сексуалното желание и дълбока любов, в която вече повече се цени   обмяната на опит и личностното развитие. И двете форми на любов са изпълнени със силни чувства, но само една би могла     да оцелее след 10 години брак.

 Предлагам ви да направим мислен експеримент: да сравним силните емоции, например гняв, с чувствата, например тъга. Чувствата са способни не само да предизвикат силни емоции отново и отново, но и да формират нашите възгледи и модели върху постоянна основа.

Изблика на гняв може да продължи няколко минути или час, но тъгата предизвикана от загубата на любимият човек се чувства постоянно като променя настроението ни, маниерите ни и дори усещането ни за време и пространство. По същият начин в сферата на любовта, според мен, бихме могли да отличим романтичното увлечение от романтичната дълбочина. Първото се състои от кратковременни остри емоции, второто - от чести прояви на привличане в продължение на дълъг период от време съчетано с получаване на жизнен опит, който се проявява във всички сфери и който помага на индивида да израства и да се развива.

И пак идва едно но....Все пак романтичната дълбочина се отличава не само с продължителност, но и със сложности. Тук бих направила паралел с музиката. През 1987 година Уилям Гейвър и Джордж Мандлър, психолози от  Калифорнийският Университет в Сан-Диего установяват, че колкото по-често човек слуша музика от един и същи жанр толкова повече тази музика му харесва, но.....до определен момент.

Твърде честото слушане на един тип музика може да причини скука, особено ако композициите са прости. Колкото по-сложна е музиката, толкова е по-малка вероятността тя да отегчи. Струва ми се, че е същото и с любовта.

От тук, мога да предположа, че сложността на личността е важен фактор, определящ дали любовта ще остане повече или по-малко дълбока във времето: с прост психологически обект човек иска да взаимодейства по-малко, отколкото със сложен. Психологически сложният човек е по-вероятно да предизвика дълбоки чувства в партньора, докато дори и най-силното сексуално привличане към един примитивен индивид може по всяко време да се изпари. Привличането се провокира от сътресения и нови усещания и изчезва при постоянен близък контакт. Романтичната дълбочина в тези условия, напротив, разцъфва, ако човек, подобно на самите отношения, е сложен и многостранен.

Разликата между романтичната дълбочина и романтичното привличане може да се обясни и с тезите на Аристотел, който разделял евдемонистическото благо (което води до щастие) и хедонистичното благо (даващо само мимолетно удоволствие).

През 2004 г. Карол Риф, психолог в Университета Уисконсин в Медисън, изучава ефекта на евдемонистическото благо върху биомаркери на сърдечно-съдовата, невроендокринната и имунната системи, както и цялостната устойчивост на организма срещу болести и възстановяване. Тя установявя, че такова състояние се характеризира с ниски нива на кортизол в слюнката (кортизол - хормон, индикатор на стрес), провъзпалителни цитокини, предотвратяващи появата на автоимунни заболявания  и голяма продължителност на фазата на бързият сън, по време на която организма  се възстановява  и човек сънува. Също така при  тези, които  изпитват евдемонистическо благо се наблюдават намалени нива на биомаркерите свързани с риска от възникване на болести като Алцхаймер, остеопороза и артрит.

От тук мога да предположа, че докато партньорите се развиват, а физическата страст остава макар и «умерена», дълбоката любов би могла да живее. Възможно е и тя понякога да умира. Това би могло да се случи, защото самите партньори са се променили или, например, е изчезнало химическото привличане, а заедно с него е изчезнала и страстта.

Натъкнах се на това, че да определим  риска от смърт на голямата си любов е възможно чрез формулата на любовните отношения, която включва две променливи. Първата е сексуалното привличане. Втората е оценката на личните характеристики на партньора, от чувството за хумор до честност и креативност т.е. онези черти, които оценяваме в нашите приятели.

Външно привлекателната жена би искала да бъде обичана не само заради "красивите и очи", но и за действията и чертите от характера и. По-малко симпатичната, обаче, би могла да пожелае обратното: любимият и да цени вънщността и по същият начин както цени добротата и мъдростта и. Възможно е дори да се обиди ако чуе любимият да казва:"Очевидно е, че не си модел, но не се вълнувай, блестящият ти ум компенсира всичко".

Обаче двата модела за оценка, които формират романтичната любов, не са автономни: положителната оценка на характеристиките на партньора до голяма степен зависи от това как той изглежда. В книгата "Оцеляване на най-красивите" (1999) на Нанси Еткоф, когнитивен психолог в Харвардския медицински институт, се казва, че на оценката на интелекта, общителноста и морала значително влияние оказва привлекателността на обекта:" В това е същината на «ореола на привлекателност», когато ти се струва, че човек с красива външност притежава и същите положителни качества на характера. Но не бързайте да си записвате час при пластичен хирург, защото има и обратен ефект: човек със забележителни качества нямащи пряко отношение към външността ( социален статус, мъдрост и т.н.) изглежда за партньора си по-симпатично. Вероятно в това е причината богати, известни и влиятелни хора да предизвикват по-силно сексуално желание независимо от това как изглеждат".

Възможно е в течение на времето оценките по двете скали да се променят. Привличането има по-голяма тежест в краткосрочен план, а приятелската симпатия  е по-важна в дългосрочен план. Във всеки момент в развитието на отношенията недостигът на точки в една от скалите води до неудовлетвореност и към това, което наричам "любовен компромис": Днес отхвърляме нашите интереси и желания в името на спасяването на любовта в бъдеще.

Дори когато любовта е дълбока, този компромис, ако се злоупотребява с него, може да ни накара да отидем да търсим нещо ново. В сериала "Добрата съпруга" питат главната героиня по какъв начин любовта и е могла да преживее страстта на което тя отговаря: "Мисля, че нещата не са само в сърцето.Понякога сърцето трябва да бъде управлявано. "

Познавам щастливи двойки изпитващи дълбоко чувство на любов един към друг на които никога или почти никога не се е налагало да управляват сърцето си; те свободно следват неговият зов, защото той ги води непосредствено в онези  отношения, които те искат да запазят. Сред познатите си имам и двойки, които строят отношенията си въз основа на компромиса. Струва ми се, че понякога сме склонни да откажем  романтичната привилегия на сексуалната свобода и лудата страст за да получим в замяна неромантичната привилегия на спокойният живот без финансови грижи.

Но съм забелязвала и това, че дори партньорите да не изпитват чувство на компромис и са напълно доволни един от друг, отношенията им могат да бъдат унищожени от най-коварният стереотип на романтичната идеология: от лъжовната представа за това, че двамата трябва да се  слеят в едно цяло.

Частично тази концепция произлиза от Платон, който си представял любовта като търсене на своята отсъстваща половинка.Така или иначе този модел на «сиамски близнаци» подразбира загубата на лична свобода и собствена индивидуалност, двете неотделими съставящи на дълбоката любов и развитие.

В книгата си «Между мен и теб» Анжелика Кребс, философ от Базелският университет, развива идеите на Мартин Бубер, който изразява възгледите си  в книгата «Аз и Ти» (1923), за да докаже, че: любовта се състои не в това всеки от партньорите да притежава другия като вещ; любовта е това, което се случва между двама.Това е диалог.  

Дълбокото романтично удолетворение се състои не в притежанието, а в развитието; другият човек не е половинка и не е допълнение към нас, а партньор за динамичен и пълноценен живот.  

Една мъдра дама, която имаше 55 годишен брак със съпруга си ми каза: "Запомни, за щастлив брак е нужно: 1.Общ интерес 2. Еднакво чувство за хумор. 3.Сексуална съвместимост".

Аз бих добавила и приятелство. Любов без взаимност се среща на всяка крачка, а приятелство без взаимност, няма. :)