Искам да говоря с теб за всичко. Не само за нишките които ни свързват, но и за стените които ни разделят. Много, много отдавна ми се струваше, че сме едно. Да, това беше така, когато се докосвахме само с малките пръсти на ръцете си. Но когато се срещаме Цялостно, не можем да игнорираме нашето Различие.
Да, аз не искам да се страхувам да говоря за стените. За стените, без да се натъквам на стени . Без да се натъквам на отхвърляне. Да говоря за стени без да мисля, че това е повод за раздяла. А да мисля, че това е повод да сложа ухото си до повърхността им и да се чуваме един друг.
Искам да имам надеждата, че съм разбрана. Или поне чута. Искам да легитимирам това, че ние сме различни. Дотолкова различни, че едва ли на един процент можем да проникнем в реалността един на друг. Ние имаме различни тела и мисли. Ние въобще сме мъж и жена, а това е като две вселени. Два големи, различни свята.
Аз не искам да събарям стените.Нека бъдат. Но нека да имат и прозорци и врати.
Искам да се срещнем. Да се срещнем в своето Различие. Да се срещнем в това, в което сме толкова изолирани и така далеч един от друг доколкото това е възможно.
Не искам да се опитваме да се променяме един друг според собствените си представи изсичайки изпъкналите си части, считайки ги за излишни. Не искам да игнорираме голямата част от айсберга, която стои между нас.
Ние имаме много неща, които не можем да кажем един на друг. Или ако ги кажем, можем да не ги чуем. Просто защото имаме различни езици и уши.
На мен ми е интересно да разбера как можем да съществуваме един до друг. Как можем да намерим ключ за ключалката без да се опитваме да превърнем другия в същата ключалка. Две ключалки са нещастни и безсмислени една до друга, както и два ключа.
Искам да проясня паралелната реалност която ни движи. Да я направя видима, осезаема и осъзната. Да призная сложностите и преградите които в действителност съществуват.
Уморих се да се преструвам и да пазя външната си форма. Нямам повече сили. Това нищо не ми дава. Празното опазване на външната форма ме лишава от остротата на живота която искам да изпитвам. Искам всяка дума да бъде истина в конкретният момент.
И тогава, вероятно, ще се окаже, че”не” е много повече от”да. Различията са повече от сходствата. Отделното е много повече от съвместното. А съвместното трябва да се отглежда, гради и пази. Да се отнасяме към него не като даденост, а като към подарък. Не като нещо разбиращо се от само себе си, а като нещо което би могло и да не се случи. Не като условие, а като скъпоценен ресурс.
Само от ограниченото осъзнаване на нашето огромно различие, от достатъчното разстояние между нас може да възникне близост, може да възникне истинско желание да се доближим и да разберем онова усещане от чудесният подарък, който близостта носи със себе си.
Мога ли да кажа, че те обичам? Боже, ако трябва да съм честна, аз съм доста далеч от това! Аз искам да те Видя. Да видя през прозорците на своята вселена твоята вселена и да и се възхитя. Или поне да мога да я понеса.
Искам всеки път, преодолявайки страха си, да говоря откровено. Искам отново и отново да те отделям, теб Реалният, от своите фантазии. Да престана да запушвам с теб душевните си дупки. Да престана насила да те вписвам в картината на живота в която бих искала да те виждам. Да престана да се прикривам с теб от настойчиви въпроси и социални страхове.
Искам да бъда готова във всяка секунда да се приземя на краката си. Да разперя ръце и да направя крачка назад. Искам да приема това което мога и честно да се подпиша под безсилието си там където не мога. Да те слушам, да те чувам и да бъда до теб.
Вместо думите” обичам те”...
Няма коментари:
Публикуване на коментар