Google+ Followers

неделя, 31 януари 2016 г.

Котешка философия



  Нощта беше топла, градът отдавна заспа, а на покрива на една къща седяха два котарака, единият риж , а другият на райета. Котараците гледаха към небето обсипано със звезди и мирно беседваха.

- Знаеш ли? - попита раираният котарак.
- Знам, - потвърди рижият.

Звездите сияеха, градът спеше, някъде в далечината хлопна врата, викнаха след някого, някой отвърна и отново захлопнаха вратата.

- Забелязал ли си,- започна раираният котарак,- че ние сами си избираме да страдаме?
- Забелязал съм, - кимна рижият.
- А забелязал ли си как? - продължи раираният.
- Много бързо. Даже не успяваме да се осъзнаем и отново избираме да страдаме.Просто бац! и отново страдаме, - отвърна рижият.
- Но ти нали забелязваш...
- Аз забелязвам, защото знам, че сам си избирам,- увери го рижият.
- Само за това? - учуди се раираният.
- Основно, да. И защото за никъде не бързам. Особено да страдам - протегна се рижият. - Сам избирам, всеки ден, още като се събудя и даже по-често. Не веднъж на ден. Изобщо всеки път избирам...
- Какво избираш?
- Избирам да страдам или не. Започваш от най-малкото, мислиш: "Ся малко ще се натъжа". Да, ама не! Не успяваш да се огледаш и това малкото се разраства като снежна лавина от страдания и те носи към бездната, направо към ада! Носи теб, многострадалния.
- Аха, - потвърди раираният, - а всичко започва с това, че просто лапата  ти е изтръпнала. И какво да правя?
- Размачкай си лапата.
- Престани да страдаш.

Котетата млъкнаха. Топлият вятър донесе някакви горски миризми които им напомниха за нещо съвсем друго.Звездите сияеха и  преливаха.


В една топла лятна нощ на покрива на висока къща седяха два котарака, единият риж, другият на райета.Котараците се любуваха на звездите, наслаждаваха се на лекият вятър и лениво си говореха.

- Знаеш ли? - попита рижият котарак.
- Знам, - потвърди раираният.

От съседният двор неочаквано се чу скърцане на люлка, някой старателно я люлееше, все по-бързо, все по-високо и изглеждаше, че някой ту се залива от смях, ту плаче.Риданията, смехът и пронизителният писък на люлката, толкова странни за тази тиха лятна нощ, не предизвикваха нито гняв, нито съчувствие,а само недоумение.

- Забелязал ли си колко е увлекателно,- започна раираният котарак, - да се люлееш насам-натам, да излиташ нагоре заедно с мечтите си към самото щастие и после стремително да падаш надолу в тъгата и мрака с попарени надежди и страхове?
- Забелязал съм, - каза рижото в отговор, а после попита:
- На теб какво ти харесва повече? Да летиш, да падаш или нещо друго?
- Да летя, разбира се. Наизмисляш си нещо, намечтаеш си, напланираш си въодушевено...Не можеш да се спреш!
- А да падаш? – уточни рижият котарак.
- Не обичам.Но в този случай е още по-трудно да спреш.Особено когато има повод, пък и когато няма,- отвърна раираният котарак и продължи:
- Люлки... Има ли падане без полет, а полет без падане?
Рижият отвърна:
- А на мен ми харесва повече равновесието.И да има.
- Да има? Какво да има? - попита раираният.
- Всичко има. Има и полет без падане, - отвърна рижият. - И падане без възход също има.
- Защото животът не е люлка,- промърмори раираният котарак.
- Защото люлката не е живот.

Котараците замълчаха.Риданията и смехът стихнаха, а люлката за известно време тихо поскърца преди да спре.


Две котета, рижо и на райета, седяха през нощта на покрива, слушаха неясният шум на спящият град, любуваха се на звездите и кротко си бъбреха.  

- Знаеш ли? - попита раираният котарак. 
- Знам, - потвърди рижият.  

Някъде отдалеч с див рев се носеше мотоциклет.Той пътуваше по града и бученето ставаше по-силно и силно, все по-внушително, все по-близко и близко..оглушително минавайки по съседната улица мотоциклета зави в един от дворовете, спря и затихна.  

- Забелязал ли си, - започна раираният котарак,- какво чуваме когато ни говорят? 
- Забелязал съм, - отвърна рижият. - Преимуществено това което искаме да чуем. 
- И това е всичко? - учуди се раираният.
- Да, това е всичко, - потвърди рижият. - По-точно, ние чуваме само това което сме свикнали да чуваме, само онова което умеем да чуем. Нищо повече. 
- Съвсем нищо?
- Съвсем, - потвърди  рижият.
- А как ще научим нещо ново? - замисли се раираният котарак. 
- Никак. Съвсем-съвсем никак. Не можеш да научиш нещо ново докато слушаш само старото. 

Раираното впери очи в приятеля си и натъжено се обърна с гръб.  
Котетата седяха на покрива в топлата нощ и гледаха в различни посоки.  

- Има един начин, - прекъсна тишината раираният, - за да научиш нещо ново трябва всеки път да опитваш да чуеш нещо ново. Всеки път. Просто да се накараш да чуеш нещо ново в това което чуваш! Дори това да е съвсем-съвсем старо. 
- Но за това? - прокрадна се гласът на рижия котарак, - ще трябва всеки път и да мислиш по нов начин, да се накараш да правиш това, дори ако всичко е съвсем-съвсем старо.  

Котетата замълчаха. Мотоциклета отново изрева и се понесе нанякъде.


В топлата нощ, небето бе осеяно със звезди, градът спеше, лек вятър люлееше клоните на дърветата, а на покривът на една от къщите седяха две котета, едното рижо, а другото на    райета и си беседваха за най-главното. 

- Знаеш ли? - попита раираното коте.
- Знам, - потвърди рижото.

 Градският часовник на площада започна да бие. Котетата се вслушаха, започнаха да броят ударите и с недоумение забелязаха, че им отброяването беше прекалено малко  или прекалено много за този късен час.   

- Забелязал ли си,- започна раираното коте,- за какво харчим времето си?  
- Забелязал съм, - отвърна рижото коте. - Даже забелязах, че ти изхарчи цяла седмица от живота си. 
- Една от деветте ми живота, - поправи приятеля си раирания.  
- Може и така. Но ти не знаеш кой по ред е, може да е първи, а може и да е вече девети. 
- Да, не знам, - съгласи се раираното коте и се заинтересува:  
- И за какво, според теб, изхарчих цяла седмица от неизвестно кой по ред от живота си? 
-На размисли за неговият смисъл, - отвърна рижото коте,- по-точно за безсмислеността на отрязъка който вече си изживял... 
- И що пък за безсмислеността? - възмути се раираното.  
-Не знам, - отвърна рижото. - Ти сам така определи. 
- Да, - съгласил се раираното коте, размислите за безсмислеността и бързо протичащият ми пореден котешки живот... 
- Ти изгуби цяла седмица, - пое рижото коте.  
- Мой си е живота, за каквото си искам, за това харча седмиците му, - озъби се раираното коте.   
- Никой не спори,- отвърна рижото коте.- Колко седмици още ти остават? 
- Не знам, - въздъхна раираното. 
- И аз не знам, - потвърди рижото, - знам само, че няма никакъв смисъл да ги харча за размисли за тяхната безсмисленост.  
- А за какво да ги харчим? - възкликна раираното коте. 
- Добър въпрос. Трябва да помислим. 

И котетата замълчаха. Градът спеше, а звездите сияеха над него. 
И отново беше топла нощ, звездите сияеха над спящият град, а на един от покривите седяха два котарака-философа, единия от които беше раиран, а другият риж. И те беседваха вече за пети път. 

- Знаеш ли? - попита раираният котарак. 
- Знам, - потвърди рижият.

Някъде отдолу се раздаде рязък звук който напомни на всяко коте за нещо свое,възможно  важно, а може  и мимолетно.Звукът се повтори и утихна. 

- Забелязал ли си,- започна раираното коте,- какво мислят другите за теб? 
- Забелязал съм, - отвърна рижото коте. -Каквото искат това и мислят. 
- Какво искат? - уточни рижото.
- Ами каквото искат, каквото умеят, каквото са свикнали да мислят за другите. Не е толкова важно.Ние много пъти сме го обсъждали.Важното е, че те често мислят не това което ти мислиш за себе си.  
- А защо е така? - замисли се раираното коте. 
- Попитай себе си, - предложи  рижото. - Ти също мислиш за другите не така както те мислят за себе си.  
- Да, вероятно не така. А какво да правя?
- А теб това силно ли те притеснява? - поинтересува се рижото коте.  
- Не, не силно, - призна раираното.А после се замисли и каза:  
- А може би, не трябва да правим нищо с това? Нека си остава, щом не притеснява?  
- Вариант си е, - съгласи се рижото.



И котетата замълчаха. Възможно, завинаги. А може и не, кой да ги знае, тези котета.


Няма коментари:

Публикуване на коментар