Когато срещнеш човека, който те обича ...всъщност срещаш себе си..Онази, която отдавна си скрила от всички..и най- вече..от себе си....
Срещаш себе си, онази която вече не помниш...онази, която дори от старите детски снимки вече не познаваш...И дори сред старите ти приятели няма вече такива, които да те помнят такава..В началото ти улавяш само някакви неуловимо познати искри пробягващи в очите му, нещо неуловимо познато се прокрадва в интонацията му , в усмивката..В този момент се изгубваш, защото нещо изплува от паметта ти, но не разбираш какво именно...Нещо забравено...неуловимо познато...нещо...Недоверчивото ти разпознаване събужда тъгата към която толкова си свикнала в годините, че дори си престанала да я забелязваш..всъщност, просто не ти е до нея..
Това събужда непонятното и необяснимо чувство за носталгия, живеещо в дълбочината..Необяснимо, защото няма причина за такава тъга..А уж всичко ти е наред, дори повече от това..И в един момент тази тъга избухва и разбива убежденията и съпротивите ти, провира се в съзнанието ти, изпълва те напълно, изблъсква от там всичко и те оглушава с изискването да „върнеш”...да върнеш нещо...нещото което ти е дадено по право с раждането ти на този свят. И тогава, оглушена, изгубена и потъпкана от силата на това настоятелно изискване...си спомняш..към кого е тази тъга..И от тогава не можеш да забравиш..не можеш да заглушиш този глас..Не можеш да му се съпротивяваш защото в теб се събужда Любовта..И с времето започваш да се виждаш... в цялата си красота и в цялото си несъвършенство, с всичката си сила и с всичката си болка..Просто срещаш този който те приема такава каквато си и едновременно изисква от теб най-голямото изискване–да бъдеш Себе си..Срещаш човека, който те обича по–силно, отколкото ти – себе си... -:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар